Виждате ли добре тези тримата красавци на снимката? Този най-отляво е Михаил Касабов – вицепрезидент на БФС. Този най-отдясно е Йордан Лечков – също вицепрезидент на родната централа. Изпълкомци! Този по средата пък е най-големият радетел на българския футбол и неговия просперитет – Президентът с главно „П“ Борислав Михайлов. Има и други важни личности, които да припомним.
Например тези двамата:
Емил Костадинов – вицепрезидент и член на Изпълнителния комитет и Георги Иванов – технически директор на БФС. Изключително грамотни, начетени и ерудирани люде.
А за тeзи какво ще кажете:
Атанас Фурнаджиев – член на Изпълкома на БФС и Кирил Домусчиев – също член на Изпълкома, собственик на Лудогорец и председател на КРИБ (Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България). Дейци за добруването на футбола в България и хора, на които може да се вярва!
Предполагам вече сте се изневрили или сте пуснали една къса, почти незабележима усмивка. Може и двете. Лицата на тези и още много хора, които имат за цел да правят пари на ваш гръб и да унищожат всичко, до което се докоснат, разбираемо будят отвращение, омраза и гняв. Чувства и емоции, които са буквално до болка познати на българина в 21 век.
Малка, но съществена част от гробарите на футбола у нас. Има още много хора, чиито снимки трябва да сложа тук, но едва ли има голям смисъл. Всички ги знаем. Като започнем от политическата сцена у нас през последните 34 години, минем през настоящи и бивши президенти и собственици на клубове и стигнем чак до всички нас – медии и фенове. О, да! Медиите и феновете също имат немалка вина за състоянието, до което се докарахме.
Медиите и журналистите се превърнахме в нищо повече от покорни „мисирки“, които нямат смелост да задат неудобни въпроси. Малцината, които се осмелят, получават два варианта – да си търсят нова работа или да снишат тона. Въпрос на морал и лична отговорност.
Феновете пък седяха и гледаха безучастно разлагането на трупа на българския футбол. Те бяха докарани до тотално безразличие и апатичност към националния отбор и хората, които управляват. Родиха се вечни мантри като „Тука е така“, „Какво да направи обикновенният човек“, „Нищо няма да стане“ и каквото още друго се сетите.
И ако онези на снимките са убийците и гробокопачите на футбола у нас, то журналистите и феновете сме съучастници. Ние също трябва да си понесем вината и последиците. Прекалено дълго време бяхме ниски, незаинтересовани и гледащи само собствената си заплата и гъз. Позволихме им да ни вземат свободата на словото и радостта от това да заведеш семейството на мач или просто да отидеш да погледаш що-годе сносен футбол. Надявахме се на някаквао чудо, да дойде някой от Европа или САЩ, защо не от Австралия, и да ни оправи магически. Да каже „ти-там, ти-тук, ти така ще направиш и тук това ще се случи“.
И явно нямаме проблем да продължаваме да чакаме дядо Коледа. Той обаче няма как да дойде, защото коминът е запушен. Някой ще трябва да се качи на покрива и да го почисти. Но това няма как да стане пред телевизора, от комфорта на дивана, с чашка в ръка и псувня на уста. Няма да стане и поотделно. Ще ни трябват много хора. Ще е мръсна, трудна и много неблагодарна работа. По керемидите се ходи бавно, постоянно трябва да мислиш за следващата крачка и да гледаш къде и как стъпваш. Трябва да внимаваш и за гравитацията. На високо и вятърът духа малко по-особено и непредсказуемо. Иначе ще се озовеш долу.
За пръв път от доста време изглежда така, сякаш има хора, които са готови да вземат стълбите и да се качат на покрива, за да видят как могат да отпушат комина и да сменят счупения покрив, от който влизат студ, вода и болести. Колкото повече хора се съберат, толкова по-голям е шансът за качестен ремонт. Хората сред вас, които са се занимавали със строителни и ремонтни дейности знаят, че за да бъдат изпълнени правилно, се изисква правилно планиране, качествени материали и много търпение.
Ремонтът е планиран за 16 ноември. Засега изглежда ще бъде в Пловдив. Центърът на България. Все още съществува малка вероятност нещата да бъдат върнати в София. Мястото няма значение. От единия до другия край на България са кажи-речи 4 часа с кола. Ако ни е важно, ще намерим време и енергия. Ако ли не, да спрем да пискаме и да приемем факта, че сме неизлечимо болни от Стокхолмския синдорм и да сложим обратно изкуствената усмивка. Явно така си ни харесва. Контролният изстрел не е толкова далеч…
