Истина е, че надеждата винаги умира последна. Също така е истина, че без вяра, не можеш да стигнеш далеч. Но това е само малка част от пъзела, който в ЦСКА трябва да сглобят, ако искат да прекъснат серията от 15 последователни години, в които на ст. „Българска армия“ не е имало златни медали от първенство.
ЦСКА сдаде първото място и това е повече от логично, гледайки играта на отбора. Първите два месеца от пролетния полусезон минаха тихомълком и с трудни победи. „Червените“ печелеха, но на всеки беше ясно, че в мачовете на истината, нещата няма как да не се оплескат. И те се оплескаха. Сериозно. Вечното дерби с Левски бе проспано. Две седмици по-късно препълнените трибуни на „Армията“ за пореден път получиха плесник в лицето като „Благодаря“ за мощната подкрепа, която оказват на играчите. ЦСКА изглеждаше посредствено, слабо, грозно и адски несъстоятелно. Шампионските амбиции този сезон изискваха минимум надъхана игра и поне една победа. Нито едното, нито другото. И съвсем резонно, ЦСКА се озова на второ място в ролята на догонващ. И сега ще тябва да се надява на чудо.
„Чудо, чудо, колко да е чудо“, биха си казали непоправимите оптимисти (ако изобщо са останали такива). До края остават точно 5 мача. Домакинство на Черно море, гостуване на Лудогорец, домакинства на Локо Пловдив и ЦСКА 1948 и Вечно дерби с Левски. Ако в ЦСКА имаха някакъв стил на игра, то клишето „Всичко е в нашите ръце“ нямаше да е толкова лишено от смисъл. Но играчите на Саша Илич до този момент по никакъв начин не са доказали, че заслужават вярата на феновете и че са готови да защитят името на отбора с всичките си сили.
Точно обратното. В двата най-важни мача те се покриха, играха безсмислено, без сърце и без душа. И това започва да се превръща в норма, което няма как да бъде извинено и простено. Сърбинът предпочита да играе консервативно и първо да мисли за защита, което си е негово право. И срещу по-скромните отбори това дава резултат, най-вече откъм точки. Но когато срещу себе си ЦСКА има малко по-идеен отбор, който може да върже два-три паса, нещата за столичани се сриват. План „Б“ и план „В“ (ако изобщо е имало такива), не проработиха нито срещу Левски, нито срещу Лудогорец. Никога няма да разбера как и защо Саша Илич и играчите му решиха да играят по този начин срещу шампионите, при полжоение че стадионът буквално вреше и кипеше. Домакински щурм, атаки, преса… Нищичко от това. Безсмислсени разигравания по широчина на терена, Густаво Бусато играеше най-много с топката, пасове без перспектива и отново изсипани топки. Безброй изсипани топки.
След двата мача ми направиха впечатление изказванията на сърбина, който първо се радваше на точката срещу Левски, а след това каза, че бил горд от представянето на играчите в мача срещу Лудогорец! Такива изказвания нямат абсолютно нищо общо с философията и историята на ЦСКА и ако бяха направени преди 10-15 години, със сигурност на г-н Илич щеше да му се налага да отговаря от какво точно е доволен и как точно протичат ежедневните тренировъчни сесии на ЦСКА.
Феновете на няколко пъти бяха приз(о)вани да не спират с подкрепата си и да пълнят стадиона всеки мач. Но от видяното през последния месец човек може да зададе въпроса дали феновете не стряскат отбора. На големите играчи им поникват крила във важните мачове с подобна атмосфера. На ритнитопковците им се скриват онези неща и те стават по-ниски от тревата. Тъжно, но факт! Видяхме го с очите си и всякакво отричане на истината ще бъде само и едиствено във вреда на червената общност.
След мача с Ботев Враца отново се заговори за вяра, за амбиции и за това, че нищо не е приключило. Може и да е така, но за да има надежда и вяра, първо трябва да има основа. Или иначе казано, футболни аргументи. За да имаш късмет и за да ти намигнат футоблните богове, трябва да си в противниковото поле. Най-малкото. Трябва да можеш да разиграеш топката, да дадеш точен пас на повече от 10 метра, да знаеш кога да се включиш в нападение и кога да останеш да покриеш зоната на съотборник. А, Б, В във футбола…
Феновете на ЦСКА с нищо не заслужават отношението и безхаберието на играчите и на треньорския щаб. Всичко започва оттам, от Панчарево и от дъската в съблекалнята. Нека първо там се свърши наистина някаква работа, а после да се отправят апели за подкрепа и за вяра. Тези на трибуните вярваха, някои все още. Истинският казус е кога треньори и играчи ще се вземат в ръце и ще покажат, че имат някакво минимално задължение пред феновете и себе си като професионалисти? Защото мачовете с Ботев Враца и с Хебър свършиха. Сега предстоят съперници, които по никакъв начин не се стряскат от Жеферсон, Юга, Назон, Туфегджич и т.нат.
